Уроци...

Очаквайте уроците си всеки вторник...

Сега се налагаше и да замества, защото притока на учители беше толкова слаб, че се налагаше да поема две длъжности. Това трябваше да значи и повече пари, нали така? А и не го вълнуваше дали ще преподава с един урок повече през седмицата, защото нямаше други ангажименти. Не се занимаваше с всички драми, които се случваха тук. Просто не го вълнуваха лично.

Джонатан Форкис свали краката си от бюрото и погледна трите ученички, които стояха и го гледаха съсредоточено.
Само три? И то жени? Вярно е, че не бе видял нито един мъж в училището, от както беше пристигнал, а това не бе никак малко време. Пълна скръб...
Той ги огледа добре, след което отново се облегна на стола и почеса брадичката си. После се изправи бавно и с бавни и отмерени крачки мина пред бюрото. Погледът му беше замислен и сякаш намиращ се някъде далеч от тук. Реално беше така, защото съвсем реално той не беше в Бобатон, а в Англия. Мислеше за учителя си по История на магията в Хогуортс, който за него представляваше най-добрия преподавател. Сега и Джонатан беше такъв...

- Конспектът ви още не е готов. - каза той и вдигна поглед към учениците. - Все още не знам какво ще ви преподавам, но, надявам се, можете да се ориентирате по името на предмета.
В стаята не се зашумя, както той предполагаше. Вероятно, защото нямаше кой да говори. Само трима ученици.
- Аз съм Джонатан Фортис и съм от Англия, както се подразбира. Учил съм в Хогуортс, ако се интересувате. Това е най-важното за мен, което трябва да знаете. - мъжът прокара пръсти през косата си, след което се облегна на бюрото и скръсти ръце. - Сега да чуя вас...

Писането е задължително!

Тик, так, тик, так...
Часовникът не спира да трака...тик, так...звукът на времето. Но какво е времето? Нещото, което искаме да спрем, но и нещото, което искаме да тече по-бързо. Странна е човешката природа, но относно времето, е може би най-странна. Всеки иска да има много време, да живее дълго...вечно, но в час, на работа, на някое досадно място, постоянно броим минутите и нямаме търпение да мине поне една минута повече, та покрай нея и един час, та покрай него един ден... Да, после и следващата година се е търкулнала и накрая какво...животът..., животът си отива в нетърпението да мине поредната досадна минута.
Много по малко са моментите, когато искаме да се хванем за края на секундата да я задърпаме силно назад, да я задържим, да уловим мига...тогава наистина живеем и ако всяка секунда от животът ни бе изживяна по този начин, тогава нямаше да имаме нужна от вечност, от това да сме безсмъртни, че да живеем, тогава един живот ни бе достатъчен за всичките ни цели и мечти.

Нима времето можеше толкова много да вълнува една безсмъртна в този декемврийски ден. Та, какво беше времето за безсмъртните - нищо. Да, именно нищо и тъй като имаш цялото време на света няма смисъл да гониш секундата да живееш за мига, а само това е истински живот, така че Джоан де Бърг спокойно можеше да твърди, че вече е мъртва, тя е ходещ хилядолетен труп.
Интересно е толкова сигурно и безвъзвратно да стигнеш до такава хипотеза. Но нима имаше нещо изненадващо, та тя нямаше чувства, тя едно студено късче лед, нямаше мечти, само цели, които някак си губеха смисъл. Не бе чувствала живота от...та тя дори не помнеше от кога...беше ли живяла някога въобще?

Тик, так, тик, так....

Няма безсмъртни, има само живи и мъртви....но повечето бяха мъртвите, които си губеха времето само съществувайки, чакайки да отмине минутата. Ходещи мъртавци...за Джо бе обяснимо да е "мъртва", но другите? Те нямаха време е само пилееха, само чакаха. Когато бързат, те бързаха за никъде, а не за живота.

Де Бърг огледа хората в стаята... не можеше още да разбере мъртъвци ли са, но не бяха живи.. Доста странна тема за разговор в час по Тъмни ритуали и прокълнати предмети. Заместваше им някакъв преподавател от Люмиер, само това беше достатъчен факт да не внимава, но нямаше и в какво да внимава, този човек определено не беше дошъл да преподава, а да им губи ценното време. Какво му пречеше да разкаже нещичко за някое ритуалче, само нещичко, но той явно бе решил само да претупа работа, както почти винаги правеха заместниците. Но Джо не одобряваше тази тактика, дори и да си заместник трябва поне нещо да направиш, все пак имаш тази свещена професия - учител. Всички мразеха учителите, но за къде сме без тях. Пък и след новата й философия за времето Джоан не искаше да губи време, искаше всичко да е оползотворено, макар че за къде бърза... Преди нямаше да й направи никакво впечатление дали някой губи времето, дали някой го гони и въобще какво става с проклетото време, то въобще не я интересуваше...
Трябваше да престане с тези мисли.
-Хей, червенокоске, кажи си името де! - едно момиче зад нея я сръчка, явно бяха почнали да се представят и беше дошъл нейният ред.
-Джоан де Бърг. - каза тя студено.
Как смееха да й прекъсват мислите, срамота! Но чакай нали все пак самата тя също искаше да ги спре...

Първия ми час по "Тъмни ритуали и прокълнати предмети" започна малко странно за мен. Бях леко премръзнал защото ми се наложи да чакам един съученик да ми донесе учебниците които му бях заел, той пък моля ви се се бил разболял от грип и се забави над час. През цялото време го чаках навън в двора на академията а днес бе много студено. И как нямаше да е...

Когато най-сетне дойде и го посрещнах с киселото си изражение, грабнах учебниците и едва ли не се затичах към кабинета. Останах изненадан от това че часа явно не бе започнал още, но пък аз бях последния ученик който още не беше дошъл за часа.

Седнах и се наместих, киселото ми лице и настръхналата от студ кожа на лицето ми, ме караха да изглеждам най-малкото като странна картинка. Носех бялата си риза и впит черен панталон по-тялото ми, зелената ми вратовръзка бе вързана но свободно около врата ми, в комбинация с разпасаната ми риза която бе и широко разкопчана изглеждах меко казано странно. Защо ли се чудех че на вън ми бе студено, така би ми било студено дори навън да бе нормален есенен ден.

Докато си извадя нещата от чантата влезе и учителя. Странен мъж, типичен англичанин. Стори ми се доста млад за преподавател, още повече за този предмет, но това бе моето простичко мнение, а то както винаги не бе от значение. Той пък от своя страна пък като че се изненада да види мен, може би защото останалите ученици бяха, три на брой момичета. Усмихнах се леко глуповато когато очите му се спряха да мен, седналия в дъното на залата, точно на последната катедра до вратата. Той продължи с огледа на учениците а аз за миг се разсях.

Една натрапчива и сравнително гадничка мисъл мина през съзнанието ми като, дебела и грамадна, тежка змия. Много мразех това... все по-често и по-често започвах да се чувствам незначителен. Мислех си че съм едва ли не невидими и няма какво да направя че да ме забележат. Мечтаех да се откроявам от другите, мечтаех да бъда фактор с когото всички да се съобразяват.

Разсейването ми бе прекъснато от учителя. Заслушах се в думите му, от тях разбрах името което носеше, "Джонатан Форкис"... стана ми смешно. Усмихнах се леко иронично и си казах на ум "Ако ти си за целуване мен направо да ме оплачат." Засмях се съвсем тихо на глупавата си шега произнесена само в мислите ми и извадих перо с мастилница. Вече бях разгънал един пергамент и бях готов за работата в час когато до ушите ми достигнаха словата на учителя че конспекта не бил все още готов. "Англичанин", казах си на ум и реших тогава просто да се облегна назад и да видя какво тогава ще правим в този час.

Учителя се приближи до скамейките ни с явната цел да се опознае с нас. Тогава я видях пак, беше момичето от бала. "О боже, проблемите започваха". Където и да се явеше това червенокосо създание, след нея оставаше картина от "вкиснати" лица. С други думи нрава и беше много тежък, определено не бе по вкуса на повечето ученици и те като че ли я отбягваха или това бе поне по моя гледна точка, не я бях виждал из училището да общува с някой, поне до момента. Учителя я попита доста закачливо по моя преценка за името и, явно мъжа искаше да разведри обстановката с духовитост. Тя обаче му отвърна така студено и хладно че повярвайте ми, макар да бях на задния ред доста далеч от нея, почуствах че въздуха рязко охладня с поне два-три градуса.

Ужилен или по-точно като ухапан от змия, учителя се отдалечи бързичко от момичето с неприятен нрав. "О не..." помислих си когато го видях да идва към мен.

- А ти как се казваш "момченце"? - Казвам ви, идваше ми да го зашлевя. Да, бях първокурсник и да бях момче, но кълна ви се! Никога през живота ми не съм бил "момченце"!!! Може би лицето ми бе така кисело че учителя проумя какво изпитах при тези думи. Той се усмихна дори повече, като че ли това че ме бе подразнил му донесе удоволствие. Усмихнах и съвсем отчетливо леко подхихилкващ се додаде - Айде стига де, тук да не сме се събрали класа на училищните "киселяци"? Как се казваш... казваТЕ господиНЕ? И от къде СТЕ. - Така лицемерно натърти на официалното обръщение че нервите ми закипяха.

Изправих се като един възпитан ученик и се опитах да отговоря в пълно спокойствие, вече му бях доставил достатъчно наслада с яда ми до тук.

- Името ви е Дефин, Дефин Де`Марер, ученик първи курс, родом съм от "Северна Франция". - Очите ми гледаха в неговите... незнам защо но погледа му не ми бе приятен за това отклоних погледа си и доста тъповато го забих в чина пред мен.

- Де`Марер, Де`Марер... Какво интересно име... - Учителя не бе продължил обиколката си а все още стоеше до мен. - "Началото на края", родителите ти явно не са те пощадили много а синко.

Не помръднах а просто наведох глава. Не намирах думи да кажа каквото и да е било а в мен като че огнен облак изригваше, все по-силно и по-силно. Болка, гняв и тъга се сляха, но учителя продължи.

- Сигурно много ги мразиш, такава гавра с теб, при това за цял живот! - Чух смеха му, но вече отдавна не виждах ясно какво се случва около мен. Изпотих се, ледени какпи пот се появиха по кожата ми, а в лумналото ми съзнание зелени пламъци обгаряха очите ми.

- Те... те... те... - едвам движех устните си. - Те... са.... мъртви.

- Какво каза ученико ? - Професора се бе ококорил леко, май мислеше че съм го напсувал или поне май това бе очаквал. Пребледнял поне до колкото бе възможно с моята бяла кожа, аз се извърнах към него и този път изревах със всичка сила:

- ТЕ СА МЪРТВИ! И ДВАМАТА СА МЪРТВИ!!! УБИХА ГИ! - Гласа ми раздра помещението... Замръзнах като статуя, дишах шумно и тежко, бях бесен...